Превод на български:
През 2011 г. книгата на Ейми Чуа „Боен химн на майката Тигрица“ стана бестселър. В книгата си Чуа, второ поколение китайско-американски професор по право, пише с гордост, че дава приоритет на класическата музика и математиката пред партита на дъщерите си с преспиване вкъщи на техните приятели. Това сравнение най-вероятно е трябвало да разсмива, но много читатели всъщност бяха шокирани от твърде строгия, според тях, възпитателен подход на Чуа и от това колко открито говори за него тя.
Терминът „майка тигрица“ (и по-рядко „баща тигър“) е вдъхновен от историята на източноазиатските „тигрови икономики“ – Хонконг, Сингапур, Южна Корея и Тайван – които преживяват бърз икономически растеж през 70-те години. Подобно на правителствата на тези държави, „родителите тигри“ са амбициозни и практични, а децата им се очаква да имат високи постижения.
За едно цяло поколение родители от северно-американската средна класа, подобно строго възпитание се превърна в норма. Според Би Би Си има доказателства, които сочат, че то постепенно замества традиционно по-либералния възпитателен подход в Европа. Това изглежда е особено вярно в страни, където има нарастващи нива на икономическо неравенство.
Но какво представлява този строг метод на въпитание и добър или лош е той?
Въпреки че има различни определения, повечето изследователи са единодушни, че родителите, които участват активно в управлението на времето на децата си извън училище с убеждението, че това е необходимо за бъдещия им успех, имат т.нар. "интензивен подход" (на английски "intensive parenting"). Той обикновено включва и налагането на участие на децата в много извънкласни занимания.
Това е много различно от начина, по който премина моето детство. Като момче се прибирах от училище преди четири часа всеки следобед, пишех си домашните (не си спомням да бяха много) и след това вечерях с родителите си. След това и през уикендите бях свободен да изляза и да прекарам останалото си време както намеря за добре – да играя с приятели, да се мокря и цапам, даже в редки случаи (все пак действието се развиваше в Англия) да изгоря под слънцето. Никога не съм участвал в извънкласни занимания.
Така че в настоящата си работа понякога се чувствам малко виновен, защото всички ученици, които учат английски в Британски съвет през седмицата или през уикенда, правят това в допълнение към обучението си в училище, често преди или след редовните си занятия и понякога дори в съчетание с други дейности, които техните родители са избрали за тях. Пропускат ли те от моето детство?
Може би не трябва да се чувствам виновен. Може би просто трябва да приема, че светът се е променил, откакто бях момче. Сега има много повече конкуренция за места в най-добрите училища и университети, както и за работни места с добро заплащане и възможности за кариерно развитие. Като родител аз също се притеснявам и искам най-доброто за детето си в бъдеще. Това е напълно човешко и би било безотговорно от моя страна да не предлагам помощ, ако и когато мога.
Не мога да не чувствам обаче, че "интензивното родителство" понякога включва компромис между настоящото благосъстояние на детето и бъдещия му успех. И не знам дали е добре да се прави компромис с щастието. Точно, когато това "интензивно родителство" стана по-популярно (макар и не сред децата!), започнахме да чуваме повече за тийнейджъри, страдащи от психични проблеми като стрес и “прегаряне”.
В Британски съвет приветстваме ангажираността на родителите, защото знаем, че децата обикновено учат по-добре и по-бързо, когато родителите проявяват истински интерес към тяхното обучение. Също така знаем, че индиректният “мек“ подход често е най-продуктивен. Например, да попитате едно дете дали му харесва урока по английски и след това да попитате защо (или защо не) обикновено работи по-добре, отколкото да го питате какво е научило.
В свят, в който децата определено са подложени на повече стрес, ние в Британски съвет се стремим да създадем положителна атмосфера и да обучаваме без стрес, независимо от възрастта на ученика. Нашите учители създават усещането за сигурност, спокойствие и подкрепа, така че децата да се чувстват включени в процеса на обучение и да имат усещането за избор над това, което учат и как учат.
И когато чуете за тийнейджър, който казва на учителя си в края на четиричасовия урок през уикенда: „Не мога да повярвам, че вече е краят на урока. Това беше страхотно!", знаете, че правите нещо правилно.
Научете повече за нашите курсове и начина, по който преподаваме.
