от Мила Чернева

26 юли 2018 - 10:00

Future News Worldwide 2017
Future News Worldwide, Edinburgh, 2018

Докато пътувах във влака за Единбург, усещах лекото притеснение и умора да се прокрадват по гърба ми. Пейзажите на Северна Англия и Шотландия, обаче, лека полека започнаха да ме вдъхновяват. Но това, което истински щеше да ме промени, бяха хората, с които щях да прекарам следващите три дни.

Бях на път за конференцията Future News Worldwide в шотландската столица. Тази програма на Британски съвет започва през 2014 година и събира млади хора и студенти от целия свят със страст към журналистиката. Чак на втория ден разбрах, че конкуренцията е толкова голяма – кандидатите са били около 2500. 

Конференцията дава възможност не само да побъбриш със съмишленици от всякакви други култури, но и да зададеш въпроси на някои от най-успелите и впечатляващи репортери, редактори и активисти в света. Хора, които правят първите си крачки като журналисти в местни издания в Зимбабве и хора, за които разказват в The New Yorker, като Кари Грейси, дългогодишен редактор в ВВС. Това се оказа най-доброто място да откриеш смисъл в професията. 

Урок 1: Технологиите са помощник, не враг 

Когато успялата редакторка Катерин Гичеру от Code for Kenya ни каза, че ни завижда, ние, младите журналисти, ококорихме очи в публиката. Всъщност това, което тя искаше да каже беше, че живеем в особени, но вълнуващи времена на скоростни иновации, които променят журналистиката и могат да ни помогнат да разкаваме истории по-добре от всякога. Фактът, че нейната организация използваше широк набор от методи, за да включи аудиторията на медиите в направата на самите новини беше умно решение. Например, те използваха помощта на гражданите, за да измерват замърсяването на въздуха, като така можеха да обрисуват пейзажа с истински данни и да разберат къде е проблемът от първа ръка. 

Технологиите могат да сбъдват мечти, но за да тази цел трябва да ги опитомиш.

Мелиса Бел, един от издателите на американската Vox Media, спомена, че насърчаването на експерименти в редакциите и съответно използването на разнообразни инструменти включително подкасти, т.нар. „лайвове” или видеоклипове с прости обяснения на събития и феномени, е начинът да задържим погледите на аудиторията към репортажите ни. А и да ги направим по-съвременни. 

И все пак, потенциалът на технологиите помага както да се открие и разкаже една история, така и да ни направи по-добри в разследването й. В една от сесиите, експерт от Google ни показа редица инструменти, от Public Data explorer през нещо съвсем просто като Google Translate или как да правим проверка дали една снимка е фалшива. Все пак не е излишно да можем да разкрием нечии умения по Photoshop с три клика. 

Урок 2: Да помислим за различните гледни точки, но без да загърбваме някого 

Групата делегати беше удивилно разнообразна, няма спор за това. От Фиджи до Румъния, от Канада до Китай, от Южна Африка до Катар и така нататък – оттенъците, които носехме в общуването и гледните си точки направиха преживяването изключително красиво. Това, което научихме беше още, че си приличаме повече, отколкото подозираме. 

Разнообразието на различен тип хора в медиите е проблем по света от край време, но бавно настъпва положителна промяна. Основните проблеми с хомогенната редакция са два. От една страна, някои истории имат специфичен „багаж”, дали става въпрос за пол, националност или каквато и да е друга характеристика. Затова е необходимо историята да се разкаже от възможно най-подходящия човек. Този, които може да я разбере истински и да потърси онези нюанси, които остават скрити за средностатистическия наблюдател. 

От друга страна, трябва да има различни гледни точки, да има спорове в редакцията. Противно на очакванията, несъгласията могат да помогнат на една медия. Именно за това стана въпрос по време на презентацията на Доналд Мартин, редактор на вестника Newquest Scotland. Той ни показа редица противоречиви снимки и ни караше да се замислим дали трябва да се публикуват или не, и защо. Спомена, че екипът е влизал в разгорещени дискусии по тези въпроси и те понякога са помагали да се предвидни реакцията на обществото, но и потенциални проблеми. Важно е изданията да не гледат на света само през един прозорец, в една посока, тъй като така ще изпуснат част от гледните точки. Пък и аудиторията на едно издание може да се впечатли, когато разбере, че редакцията дебатира истински, а не получава инструкции, спуснати от тъмни кабинети. 

Урок 3: Да научаваш за света от първа ръка е най-хубаво 

Помня, че още първата вечер на коктейла в шотландския парламент (където се проведе цялата конференция – още един бонус!) видях една изящна девойка с рокля с невероятно красива кройка и цвят. Така се запознах с Нимат от Гана. Не се сдържах и й направих комплимент – оказа се, че далеч не съм единствената, която се е впечатлила от тоалета й. В следващите два дни се радвах на дрехите на делегатите от Гана и Ботствана, защото не само Нимат имаше изумителен гардероб, но и две момчета внасяха настроение с памучните си пъстри ризи. Никога не бях се замисляла за модата в Гана, но ето че сега се интересувах, проучвах и, разбира се, ги накарах да обещаят, че ще ме водят на пазар, ако случайно ги посетя. 

Звучи като детайл, който не е особено значим в контекста на конференцията, но мен ме научи на нещо. Поуката е проста: светът е голям и любопитни факти ни дебнат от всякъде. Запознах се и с австралийка, чието име е гръцко. Тя ми разказа за гръцката диаспора в Австралия – нещо, за което никога не бях чувала и след това обстойно проучих с помощта на Уикипедия. 

Неочакваните гледни точки и знание са скрити и понякога няма как да стигнеш до тях, докато тропаш с пръсти по клавиатурата и отваряш нови сайтове един по един. Трябва да се сблъскаш с хората, да видиш дрехите и имената им, да чуеш какъв акцент имат дори. Аз също се оказах източник на информация – група испанки с интерес ме разпитваха за Лондон, където живея, какво мисля за него и как се чувствам там. Като че ли моята гледна точка, като човек с близък до техния манталитет, значеше повече за тях от това, което можеха да прочетат из интернет. 

Репортерстването като очевидец винаги ще е нужно, каза Дейвид Прат, военен коресподент с дългогодишен опит. Това, което можем да преживеем лично или пък да чуем от първа ръка, е много по-близо до автентичното преживяване. Всички носим своите предразсъдъци, но докато като журналисти се борим с всички сили да представим истинското усещане на една ситуация, то със сигурност се движим в правилната посока.

В крайна сметка, колкото и да записвахме в тетрадките си, много по-ценен беше вкусът, който остана след преживяното. Да, обученията на Google и Facebook, както и това как да интервюираме хора, преживяли травма, бяха ценни. 

След конференцията стените и фийдовете ми в социалните мрежи бяха наводнени от снимки и статуси на другите делегати. Наситени с емоции и пълни с усмивки, благодарност и уроци. Всички ние се почувствахме по-малко сами по своя професионален път във време, в което всеки можеше да си лепне етикета „журналист”, без да спазва каквито и да е морални или професионални стандарти. Ние знаехме, че хората по целия свят имат същата нужда да разкажат своите истории, а сега можехме уверено да продължим напред – зад нас имаше една силна група от поне 100 души, които щяха да ни помагат както могат.

Мила Чернева

Мила Чернева в момента завършва магистратурата си по Технологии на околната среда (Environmental Technology) в Imperial College London. Преди това учи Международни отношения в University of Exeter, след което започва работа в български седмичник като репортер, което е истинската й мечта.  Смята, че най-добрите журналисти са не само любопитни, но притежават критично мислене и експертно познание в дадена сфера.