Младият журналист Калоян Константинов разказва какво е научил от срещите си с някои от водещите имена в световната журналистика.
През юли тази година в шотландския парламент в Единбург се проведе конференцията за млади журналисти Future News Worldwide, на която присъствахме 100 души от 42 страни по света.
Лектори бяха представители на медии и компании като BBC, The Economist, Reuters, The Herald, Google, Facebook и редица други. Идеята на занятието беше проста и ефективна – старите кучета в професията да предадат от своя опит на начинаещите им колеги и така заедно да допринесем за по-добра и достоверна бъдеща медийна среда.
Разбира се, аз, както всички останали, бях обзет от първоначалната еуфория в очакването пред мен да се разкрие пещерата на медийния Али Баба. След първите двама лектори обаче разбрах, че успехът им не се дължи на гениални хрумки и тайни рецепти, а на нещо много по-достъпно и умопомрачително по-трудно за изпълнение – неумолим и постоянен къртовски труд (и късмет, къде див, къде не чак толкова, но все пак важна съставка). Записах си още няколко детайла от заръките на говорителите, които няма да споменавам, тъй като колегите Симона и Гради достатъчно добре покриват в своите материали, и си рекох: "Добре де, да бачка яко всеки може, да има късмет също, връзкарите пък с лопата да ги ринеш – защо сега пред нас са именно тези хора, а не е някой друг?" И тогава ми просветна: Защото никой не обича да работи със задници (да ме прости редакторът).
От този момент насетне фокусът на вниманието ми се измести към погледа, стойката, жестовете и интонацията на говорителите, към самите тях, нежели към това, което говорят (да не излезе, че не съм ги слушал, просто започнах да ги възприемам по друг начин). Въпреки краткото ни познанство, бих се осмелил да заявя, че освен изключителни професионалисти повечето от лекторите бяха и изключителни личности. Това си пролича най-добре след края на лекциите им, когато в почивките за храна и напитки те не бягаха от нас като дяволи от тамян, а ни изслушваха с търпение, интерес и учтивост. Не успях да забележа и нотка на доскучаване, пренебрежение или снизхождение към нито един от нас и само няколко минути навътре в разговора нито те, нито ние се притеснявахме. Бяхме едни хора, разговарящи с други хора. Не бяхме международният редактор на най-стария действащ национален вестник в света, интервюирал Осама бин Ладен, и ние, някакви ‘лапета. Подобно беше отношението и на повечето присъстващи изтъкнати гости, по моя преценка, която може и да е грешна, но най-вероятно не е.
Тогава ми просветна и че бяхме дарени с още едно, не по-малко богатство – възможността да се запознаем с връстници от цялото земно кълбо и да научим повече едни за други. Медиите ни дават частична представа за случващото се в другите страни и техните народни, и то предимно отрицателна (неприятно, но психологически оправдано, тъй като хората повече се интересуват от потенциални опасности спрямо тях и близките им, отколкото от добри новини). Затова е невъзможно да имаме задълбочени познания спрямо голям брой държави и култури и неминуемо мислим в стереотипи (което също е психологически оправдано, колкото и да се оплакват някои „бойци за равноправие“). Това беше вторият голям урок на FNW: доброжелателството е най-правилното отношение, което може да имаме спрямо другите хора. На това ме научиха прекрасните колеги от Индия, Пакистан, Мавриций, Кения, Австралия, Мароко... и още много страни, които с усмивка на лице приемаха невежеството ми и шегите, а аз, от своя страна, също не се обиждах на майтапите им с България или въпросите къде се намира. Защото всеки един от нас осъзнаваше, че човекът отсреща не ни желае злото. Това ни освободи и изведе наяве най-добрите ни черти, които в друга среда може би нямаше да можем да проявим.
Повече от месец по-късно, това са спомените, които греят най-ярко в съзнанието ми, въпреки че мога да продължа да дърдоря още 10 страници. Future News Worldwide ме направи по-добра личност и следователно по-добър професионалист. Защото едното просто не може да съществува без другото за дълго време. Имаме познанията, технологията и уменията, но често ни липсва човещината, която да придаде смисъл и истинност на това, което правим.
