Номинации в категория „Изкуства, култура и спорт“ (страница 2)

Емил Димитров /1940-2005/ е български поп певец и композитор, икона в българската поп музика. Създава близо 30 албума, като 55 милиона копия са продадени само в Русия. Авторската му песен „Арлекино” донася първата международна награда за българска песен по времето на държавния социализъм, а хитът му „Моя страна” по-късно става песен на столетието. Работи с френски музикални компании, концертира в почти всички европейски страни. Става първият български член на Съюза на френските композитори. Но вратите на Съюза на българските композитори са затворени пред него заради липса на музикално образование.

Лили Иванова е българска поп певица, чиито невероятни гласови данни и професионализъм вдъхновяват няколко поколения в България. Биографията й е забележителна, тя сама изгражда кариерата си – не е завършила Консерватория, но притежава талант, воля и силен характер, които я извеждат на върховете. От 1961 г. развива непрекъсната изпълнителска и концертна дейност, записва песни и албуми, има медийни изяви, участва в телевизионни програми, снима се във видеоклипове. Сътрудничи си със звездни музиканти като Тончо Русев, Ангел Заберски, Митко Щерев, Найден Андреев, Александър Йосифов. През цялата си кариера търси съвременно звучене и имидж. Професионалното й дълголетие е удивително. Наричат я „примата на българската естрада“. Сред най-известните й песни са „Камино”, „Този свят е тъй прекрасен”, „Панаири”, „Ветрове” и други. Има многобройни български и международни отличия. Концертира в Русия, Европа, САЩ, Канада, Латинска Америка, Япония. Пяла е в легендарната зала „Олимпия” в Париж.

Георги Дюлгеров е български кинорежисьор, сценарист, продуцент и професор по кинорежисура. Неговият режисьорски професионализъм променя българското кино. Още първият му филм „Изпит” получава награда в Локарно, и то през 1972 г., когато български ленти почти не излизат от границите на соцлагера. „Авантаж” през 1977 г. е истинско събитие с участието на Руси Чанев. Получава „Сребърна мечка” в Берлин. Но епическият „Мера според мера” от 1981 г., отново в екип с Руси Чанев, утвърждава режисьора като майстор на филмовия език – създава кинореалност със сложен смисъл. Дълги години преподава в НАТФИЗ и НБУ, няколко поколения студенти израстват като негови възпитаници и талантливи режисьори. Избран е за член на Европейската филмова академия.

Людмила Живкова /1942-1981/ е български политик, дъщеря на Тодор Живков, член на Политбюро на ЦК на БКП, а от 1975 г. до 1981 г. е председател на Комитета за култура. Възгледите й са повлияни от Агни йога и комунистическа идеология, което дразни и управляващата върхушка, и много интелектуалци. Но културната политика, която провежда, има определящ характер за формирането на българската национална и културна идентичност дълго време след ранната й смърт. Инициативите и общата насоченост на тази политика преосмислят културното наследство и отношението към него – тя насърчава реставрация на манастири, издирване и публикуване на ръкописи, тракологията като наука, припознаване на античността като част от националното културно наследство. Започва усилена работа за популяризиране на България по света – реализират се обменни изложби и публикации за културата и изкуството на България на чужди езици. Полагат се основите на съвременната инфраструктура на българските култура и изкуство – откриват се музеи и галерии в провинциалните центрове, Класическата гимназия, музея „Земята и хората“, поставя се начало на колекцията на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Творците получават самочувствие. Както при всяка политика, резултатите са противоречиви, но са прогресивни за времето си и с трайна следа в съзнанието на широк кръг от хора. Людмила Живкова може да се разглежда и като първият „куратор“ на мащабни и устойчиви проекти в онази епоха. По нейна инициатива се провежда Международната детска асамблея „Знаме на мира” – фестивал на детското изкуство под егидата на ООН, придобил световна известност.

Светлин Русев /1933-2018/ е български художник, академик, преподавател, колекционер, политик и общественик. Дългогодишен председател на СБХ, директор на НХГ, член на ЦК на БКП, народен представител, сред основателите на Обществения комитет за екологична защита на Русе през 1988 г. Личност с изключително присъствие и влияние върху процесите в българската култура – с нестандартно поведение, с нееднозначни оценки за дейността му, с неизтощима енергия, с каузи, с големи постижения и награди. През 70-те и 80-те години изгражда институционална среда за развитие на изобразителното изкуство в посока на разкрепостяване и постигане на относителна свобода в рамките на идеологизираната държава. В стагнацията на социализма отстоява реабилитирането на големите имена на българския модернизъм от началото на XX век. Създава мрежа от галерии в цялата страна, вкл. Галерията за чуждестранно изкуство, а по-късно и на „Квадрат 500”. Основател е на Международно триенале на реалистичната живопис и Международен конкурс за млади художници – форуми, които поставят българското изкуство в реална съпоставимост с европейското. Няколко поколения художници са негови студенти, организира стотици изложби на различни автори у нас и в чужбина. Лансира български имена в световните колекции на Уго Вутен в Белгия и Петер Лудвиг в Германия. Той самият оставя огромна сбирка с редки и ценни творби, 400 от тях дарява на родния си Плевен. През целия си съзнателен живот работи за утвърждаване достойнството на българското изкуство.

Личност на няколко епохи, Петър Увалиев /1915-1998/ е български дипломат, филмов продуцент, сценарист и режисьор, театрален режисьор, теоретик на изкуството, семиотик, университетски преподавател, писател, преводач, радиожурналист и критик. Той е един от най-влиятелните български интелектуалци-емигранти през втората половина на XX век. Родолюбец и космополит. 

Активен дипломат и журналист преди 1945 г., в периода си на „невъзвращенец“ Увалиев чете седмични очерци в ефира на Би Би Си почти до 1989 г., в рамките на българската секция на медията. Автор е на над 4500 емисии на културни теми на български език в Би Би Си и предавания на френски език за радио France Culture. Работи и във филмовата индустрия с истински легенди на киното – изпълнителен продуцент е на шедьовъра „Фотоувеличение” на Микеланджело Антониони, създава филмова компания с Карло Понти, работи със София Лорен и Марчело Мастрояни. Същевременно превежда на френски и италиански език творби на Пенчо Славейков, Теодор Траянов, Елисавета Багряна. Гост-лектор е в университети в САЩ, Франция, Италия и Мексико. През 1994 г. е възстановено българското му гражданство. Удостоен е със „Златно перо“от СБЖ. Почетен доктор е на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. 

Борис Христов /1914-1933/ е български оперен певец, бас, определян като един от най-великите изпълнители на 20 век. Работи през по-голямата част от живота си в Италия. Неговият Филип в „Дон Карлос” и образът на Борис Годунов в едноименната опера са ненадминати. И досега всяка Нова година слушаме неговия глас с „Многая лета”. Той е един от реформаторите в оперното изкуство – настоява оперите да се пеят на оригиналния си език. Дори изпълнява „Борис Годунов” на руски език в Ковънт гардън пред английската кралица. Истински патриот, пази българския си паспорт през целия си живот, въпреки неприятностите с тоталитарния режим. Следен е години наред от службите на Държавна сигурност, кореспонденцията с родителите му също, не е допуснат на погребението на баща си. Пял е на сцените на Ла Скала, Арена ди Верона, Ковънт Гардън, но никога не получава покана да пее на сцената на Софийската опера. Въпреки това в края на 70-те години на XX век се съгласява да направи записи на български и руски църковни песнопения в храм „Св. Александър Невски” с Българската хорова капела. Завещава на българското Миистерство на културата бащината си къща в София, която днес е превърната в културен център и музей. Дарява на българската държава вилата си в Рим, като волята му е тя да се превърне в център за усъвършенстване на млади оперни певци. Сега там работи и Българският културен институт. 

Българи с безспорна международна слава, която покорява световни сцени: Ла Скала, Арена ди Верона, Ковънт гардън, Метрополитън опера и много други. Сред тях се открояват имената на Елена Николай, Борис Христов, Катя Попова, Надя Афеян, Никола Николов, Димитър Узунов, Асен Селимски, Юлия Винер, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Гена Димитрова, Анна Томова – Синтова, Райна Кабаиванска, Христина Ангелакова и други. Въпреки че идват от малка страна, техните имена са обект на нестихващ интерес от страна на музикалните историци. Притежават удивителни по красота и мощ гласове, истински вокалисти, музиканти и артисти на сцената. Идва и следващо поколение – Веселина Кацарова, Дарина Такова, Александрина Пендачанска, Надя Кръстева, Габриела Георгиева, Соня Йончева... Наистина става дума за явление, а не за изолирани таланти. България се оказва извор на блестящи оперни гласове, а за българите оперното изкуство става повод за национална гордост.

Райна Кабаиванска е сред най-значимите оперни артисти на нашето време. Завършва Консерваторията в София и специализира в Италия. Дебютът й през 1961 г. в Миланската скала поставя началото на блестяща кариера, която преминава през всички световни оперни театри и концертни зали – Ковънт Гардън в Лондон, Парижката опера, Театро Реал в Мадрид, Метрополитън опера и Карнеги Хол в Ню Йорк, Театро Колон в Буенос Айрес, Щатсопер в Хамбург, Дойче Опер в Берлин, Софийската опера, Большой театр в Москва, операта в Токио, Фестивала в Залцбург и много други. Партньори на Райна Кабаиванска са няколко поколения велики тенори, включително Пласидо Доминго, Хосе Карерас и Лучано Павароти. „Надарена с тембър от рядко качество и подкрепена от безпогрешна техника, тя се превъплъщава във всички големи роли на оперния репертоар, с внимание към стила на всеки композитор“, пишат за нея музикалните критици. През годините става и преподавател в Музикалните академии в Сиена и Модена, води майсторски класове в България. Учредява фонд „Райна Кабаиванска“ за стипендии на млади оперни певци. Лауреат е на престижни международни отличия, носител на орден „Стара планина” за изключителен принос в изкуството и развитие на демокрацията в България.

Ако се съберат всички успешни български музиканти извън България, могат да се направят поне 3 оркестъра на световно ниво, твърдят експерти. Причините за тези музикантски успехи се крият не само в личния талант и виртуозност, но и в доброто образование в България. У нас е създадена мрежа от музикални училища, а в Консерваторията първите учители са от голямото поколение, образовано в Европа още преди Втората световна война. В днешно време са достъпни вече и престижните световни музикални центрове. Световно известни са имената на цигуларите Васко Абаджиев, Емил Камиларов, Георги Бадев, Антон Диков, Стойка Миланова, Минчо Минчев, Васко Василев, Веско Ешкенази, Албена Данаилова, пианистите Николай Евров, Милена Моллова, Пламена Мангова и много други. Освен това българското хорово изкуство получава огромно признание, благодарение на големите диригенти проф. Георги Робев, проф. Димитър Русков, проф. Васил Арнаудов. 

Емилиян Станев /1907-1979/ е български писател. Нравствено-етични проблеми, философски въпроси и борбата между доброто и злото са в основата на всички творби на писателя. Много известни стават анималистичните му разкази, в които изобразява с голямо майсторство дивия свят на природата. А в неговата  социална и нравствено-философска проза, исторически романи и повести се отличава яркият му талант на разказвач с огромна ерудиция. През 1948 г. излиза шедьовърът „Крадецът на праскови“. След 1950 г. в продължение на 14 години работи върху романа „Иван Кондарев“, в който са описани събитията свързани със Септемврийското въстание от 1923 г. Историческите му познания стават основа на още впечатляващи творби като „Легенда за Сибин-Преславския княз”, „Антихрист”, „Търновската царица”.

Валери Петров /1920-2014/ е български поет, сценарист, драматург и преводач.  Завършва медицина през 1944 г. След войната е един от основателите и заместник-главен редактор на вестник „Стършел“. Служи като лекар във Военна болница и в Рилския манастир. От 1947 до 1950 година работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. Творчеството му респектира с висок естетизъм и морални ценности. Убеден комунист, през 1971 г. е изключен от БКП, защото отказва да гласува декларация на Съюза на българските писатели срещу присъждането на Нобелова награда на Александър Солженицин. Повлиява българската култура в продължение на няколко десетилетия със своята поезия, драматургия, филми, с преводите на Шексир и Гьоте, а с присъствието си в обществения живот като личност остава в сърцето на българите като един от „рода на хвърчащите хора”, по името на едно негово стихотворение. Валери Петров е академик на БАН от 2003 година, вписан е в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради неговите „Пет приказки”, носител на много награди в областта на литературата.

Йордан Радичков /1929-2004/ е български писател, драматург и сценарист. Създава толкова ярко и вълнуващо творчество, че дори социалистическата власт не смее да му пречи много. Пише проза, драматургия, сценарии за филми. Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. Създава свои, „радичковски” измерения в уникалното си литературно творчество, изпълнено с мъдрост, познание, хумор, тъга и неподражаем стил. Неговите творби като „Свирепо настроение”, „Ние, врабчетата”, „Суматоха”, „Опит за летене”, „Верблюд”, „Последно лято”, „Пупаво време” не просто са много популярни и обичани – те обогатяват езика и пренареждат света на съвременния българин. Творчеството му носи интуициите на националната идентичност и европейска модерност. Прозведенията му са преведени на 37 езика, издадени са в 50 страни. Номиниран е 2 пъти за Нобелова награда. Удостоен е с много отличия, вписан е в Почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен”.

Връх в културните усилия на социалистическа България. Възпитава цяло поколение в повишено внимание към историята. Създава образци на монументалното изкуство. Вкусовете и ценностите, отгледани тогава, имат огромно влияние и днес.

През 1981 г. в България, по идея на Людмила Живкова, се провежда грандиозно отбелязване на 1300-годишнината от основававането на българската държава. Идеята на Живкова е годишнината да не бъде отбелязана с еднократен тържествен акт, каквато е била традицията до момента, а с мащабна културна програма, предлагаща събития през цялата 1981 година. За едни това е разорителна грандоманщина в период на икономически и финансови затруднения, а за други – културна инициатива без аналог в родната история. Едно обаче е сигурно – „1300 години България” остава едно от най-мащабните културни събития в новата българска история и заслужава да бъде разгледано детайлно. Заснети са едни от най-известните български исторически филми като „Хан Аспарух” и „Мера според мера”, организират се различни изложби, включително зад граница, построен е Националният дворец на културата и паметникът „1300 години България” /който впоследствие е изоставен и разрушен/, паметникът на създателите на българската държава в Шумен, паметникът на Незнайния воин, снимат се ТВ поредици, организира се панорама на българското кино и театрални прегледи. 

Формира алтернативно мислене при държавния соцализъм. Вкарва Запада в българския живот. Работи за гражданска култура. Своеобразна антитеза на честванията за 1300-годишнината. Българското общество може да бъде разбрано само през двата феномена едновременно. В различните периоди тежестта им е различна. Българската рок музика се появява в края на 60-те години на XX век. Началните ѝ творчески години са свързани с много трудности от материално естество. Консервативната комунистическа цензура също играе роля на спирачка. Първите групи са „Бъндараците”, „Сребърните гривни”, „Щурците”. По-късно възникват и други групи като „Фактор”, „Сигнал”, „Диана Експрес”, „Тангра”, „Спринт”, които стават символи на българския рок.

„Мистерията на българските гласове“ е името, с което става популярен женският вокален ансамбъл на Българското национално радио и телевизия през 1986-87 г. Тогава излиза изключително успешният албум „Мистерията на българските гласове. Част 2” – с това име го кръщава продуцентът Марсел Селие. Той е швейцарски етнолог, музикант и продуцент, издател на български фолклор. Има изключителни заслуги за популяризирането на българския фолклор по света. Благодарение на продуцентския му усет, днес „Мистерията на българските гласове“ е световно признат феномен. Хорът прави турнета из целия свят и добива огромна известност. Диригент е Дора Христова. През 1990 г. хоровият състав преминава на щат към Българската национална телевизия. От 1997 г. певиците са на свободна практика. Сред солистите са ярки изпълнителки на български народни песни: Анастасия Костова, Надежда Хвойнева, Янка Рупкина, Калинка Вълчева, Стоянка Бонева, Олга Борисова, Кремена Станчева, Василка Андонова, Стефка Съботинова. Получават наградата „Грами” през 1990 г. Албумите им са номинирани за „Грами” още няколко пъти. 

След Втората световна война спортът се превръща в дейност със социални, политически, икономически и международни аспекти. Успехите на българските спортисти са в унисон с тези тенденции. Олимпийските игри се превръщат в място, където атлетите от Запада и социалистическия лагер влизат в директен спор за медали и международен престиж. В сравнение с останалите социалистически страни, България сравнително късно осъзнава пропагандното значение на спорта и макар, че първото решение на Политбюро на ЦК на БКП „за решително повишаване на спортното майсторство“ датира от 1952 г., реалните резултати идват десетилетие по-късно. Родните спортисти постепенно се изкачват в олимпийската ранглиста – от 18-то място в Мексико’68, на игрите в Монреал’76 те вече са седми. Именно в този период българската държава осъзнава активите, които спортът може да донесе в идеологически план, и го включва като неразделна част от външната политика. Въвежда се специализирано обучение на висококвалифицирани спортисти към спортната академия, развива се мрежа от спортни дейности и спортни училища.

Боян Радев е световноизвестен спортист, борец в класическия стил, меценат и колекционер на изкуство. Харизмата му е огромна, а пътят му от каруцар в ТКЗС до върховете на спорта и изкуството граничи с невъзможното. Той става първият българин двукратен олимпийски шампион, след като печели два пъти поред олимпийското злато в борба класически стил - в Токио през 1964 г. и в Мексико 1968 г. По-късно е обсебен от „тихата лудост” на колекционерството и твърди, че това го е спасило като личност след прекратяването на активната му спортна кариера. Става дарител №1 на НИМ и още 20 български музея. През 2009 г. получава „Златната огърлица” на Международната федерация по борба. Носител е и на ордена "Пиер Дьо Кубертен” – най-високото отличие на олимпийското движение.

Иван Абаджиев е известен български треньор в тежката атлетика. Под негово ръководство българските щангисти печелят множество медали на европейски и световни първенства. Иван Абаджиев донася на България като треньор 79 европейски, 10 олимпийски и 59 световни титли, както и над 450 подобрения на световни рекорди. Обвиняван е за използване на допинг и стероиди и в определен период е изолиран от българската тежка атлетика. Но през 2001 г. е обявен за треньор №1 на XX век.

„Златни момичета“ е прието да се нарича поколението състезателки по художествена гимнастика, които представят България в периода от 1976 г. до 1999 г., когато начело на националния отбор застава като треньор световната вицешампионка Нешка Робева. Най-изявените гимнастички сред „златните момичета“ са Адриана Дунавска, Анелия Раленкова, Бианка Панова, Диляна Георгиева, Елизабет Колева, Илиана Раева, Лили Игнатова, Мария Петрова, Юлия Байчева. Възпитаничките на Нешка Робева през нейните 25 години треньорска работа печелят 14 шампионски титли от световни първенства в индивидуалните представяния и ансамблите, 14 шампионски титли от европейски първенства, 5 от световни и европейски купи и 2 вицешампионски титли от Олимпийски игри. Много от „златните момичета“ днес също са треньори по художествена гимнастика. За постиженията в работата си, Робева е носител на почти всички държавни отличия, както и на грамота за принос към световния женски олимпийски спорт. „Златните момичета” постигнаха много повече от спортна слава. Те изведоха стойността, символния актив и духовен мащаб на националното ни достойнство.