Номинации в категория „Политика, общество и човешки права“ (страница 2)

Радой Ралин /1922-2004/ е български писател, поет, сатирик и дисидент, известен със своето свободомислие и висок морал. Превеждан на 27 езика, в творчеството си отстоява ценностите на свободата. Заради убежденията си е следен и от Дирекция на полицията и от Държавна сигурност. Редактира нелегален антифашистки бюлетин преди 09.09.1944 г., доброволец във Втората световна война. По време на комунистическия режим скандализира властта с острите си епиграми и антикултовска сатира, заради което книгата му „Люти чушки” е „арестувана”. Радой Ралин е и сред създателите на киносатирите „Фокус”. Отказва да подпише декларация на тогавашния Съюз на писателите срещу присъждането на Нобелова награда на Александър Солженицин. След демократичните промени запазва свободния си дух. Отказва награди и лична пенсия по заслуги. Наричат го „будната съвест на народа”. Негов паметник е издигнат в кв. „Изток”, на негово име е наречен връх в Антарктида.

Георги Марков /1929-1978/ е български писател, театрален и филмов сценарист, дисидент, журналист в Би Би Си. Работи и в условията на социалистическа България, и в емиграция. Става известен с книги и пиеси като „Мъже”, „Жените на Варшава”, „Аз бях той”, „Комунисти”, сценарист е в първите серии на „На всеки километър” и е знакова фигура в българския културен живот. Но след Пражката пролет толерантността на властите намалява, пиеси на Марков са спрени, а той е упрекван в антиобществен подтекст. Емигрира през 1969 г. Най-значимото произведение от емигрантския му период е „Задочни репортажи за България“ – безпощаден портрет на социалистическия режим. ДС започва разработка срещу него. През 1978 г., в Лондон, на моста Ватерло, писателят е прострелян с миниатюрна отровна сачма. След безуспешни опити за лечение, Георги Марков издъхва на 11 септември 1978 г. Случаят влиза в пресата като „убийството с чадъра”. Разследването му се води както в Обединеното кралство, така и в други страни, но безрезултатно. Разкриването на ролята на ДС става възможно след падането на комунистическия режим през 1989 г. Въпреки това не са установени нито поръчителят, нито прекият му извършител, а следственото дело в България е прекратено през 2013 г. поради изтичането на давност. 

Покушението срещу папата е извършено на площад „Св. Петър“ във Ватикана на 13 май 1981 г. Докато излиза на площада, папата е прострелян и тежко ранен от Мехмет Али Агджа от Турция. Агджа е задържан и по-късно осъден на доживотен затвор от италианския съд. Той набеждава в съучастничество трима българи – Сергей Антонов, Тодор Айвазов и Жельо Василев. „Българската следа” дълго ще тежи върху имиджа на България, макар че в крайна сметка италианското правосъдие оневинява тримата българи. Сергей Антонов се връща в България със силно увредено здраве и умира на 59 години. По молба на папата Агджа е помилван от италианския президент през 2000 г., но е репатриран в турски затвор, откъдето по-късно е освободен окончателно. През 2002 г. папа Йоан Павел ІІ посещава България и в разговор с президента Георги Първанов заявява, че никога не е вярвал в т.нар. „българска следа”.

Решението на ЦК на БКП през 1984 г. за насилствена смяна на имената на българските турци и българските мюсюлмани е опит за насилствена асимилация на мюсюлманското население. Започва в началото на 70-те и продължава до края на 80-те години на XX век. Понятието „възродителен процес“ е наложено от партийната върхушка в БКП и за пръв път се използва на среща на Политбюро на ЦК на БКП на 18 януари 1985 г. като общо название на тези асимилационни политики. Властта отнема основни човешки права на мюсюлманите – правото на самоопределение и свобода на вероизповеданието. Насилствено са сменени имената на 850 000 мюсюлмани, това предизвиква бунтове и протести, има бити, интернирани, над 1000 са хвърлени в затвори и в концентрационния лагер Белене. Започва и прибързано изселване в Турция, получило името „голямата екскурзия”. България е критикувана от западни медии, правозащитни организации и множество мюсюлмански страни. Масовото изселване от 1989 г. създава впечатление за стопански и политически хаос в страната. В резултат на това повечето западни банки прекратяват отпускането на нови кредити на българското правителство, което вече се намира в тежко финансово положение. Веднага след 10.11.1989 г. имената на българските мюсюлмани са възстановени. 

Общественият комитет за екологична защита на Русе е учреден на 09.03.1988 г. Това е първата от създадените неформални дисидентски групи в България при комунистическия режим. Историята й тръгва от един любителски филм през 1987 г. Учредява се на събрание на Клуба на младите филмови дейци, в Дома на киното в София, непосредствено след прожекция на филма „Дишай” на Юри Жиров, Виолет Цеков и Георги Аврамов. Филмът е посветен на здравословните проблеми на жителите на Русе, след многократното обгазяване на града с хлор от румънски химически завод. В ръководството на комитета има членове на БКП, активни борци против фашизма, членове на ЦК на БКП /Светлин Русев/ и народни представители /Нешка Робева/, включва се дори съпругата на Станко Тодоров Соня Бакиш. За председател е избран писателят Георги Мишев. ЦК на БКП и Държавна сигурност принуждават учредителите му да се откажат от последващи действия, въпреки че вече официално по това време е разрешено гражданите да създават дискусионни клубове и други неформални организации. Следват репресии с различна тежест за много от участнците в комитета.

Една от първите дисидентски организации по времето на държавния социализъм в България, учреден на 03.11.1988 г. Инциатор на проекта е д-р Желю Желев заедно с известни интелектуалци като Блага Димитрова, Георги Мишев, Радой Ралин, Марко Ганчев, Дучо Мундров, проф. Николай Василев, проф. Алексей Шелудко, Антонина Желязкова, Петко Симеонов, Чавдар Кюранов, Христо Радевски. Много от тях са членове на БКП и дори „активни борци против фашизма и капитализма”. Основната дейност на Клуба се състои в приемането и разгласяването на декларации и становища, в които се критикува властта на Тодор Живков. Клубът, заедно с други неформални организации, застава в защита на правата на българските мюсюлмани и се обявява против т. нар. „възродителен процес”. 

Това е процес на дезинтеграция в икономиката, социалната структура, обществената и политическата сфера, който довежда до прекратяване на съществуването на Съюза на съветските социалистически републики (СССР) през 1991 г. Предвестява края на Студената война. Революциите от 1989 г. в Източна Европа и разпадането на СССР прекратяват десетилетията на враждебни действия между НАТО и Варшавския договор. Определя развитието на страните от Източна Европа и на България в последните 30 години.

Рухването на Берлинската стена на 09.11.1989 г. слага край на разделението на Германия и се превръща в образ на промяната за целия свят – символ на обединяването на Европа. Исторически факт, който слага край на реалностите, наложили се след Втората световна война. Падането на Желязната завеса е и метафора на възможността да се преодолее разделението на света. България и Източна Европа се връщат в динамиката на общото развитие на континента и западната култура. Започват процеси на политическа демократизация, икономическа либерализация, обществено и културно отваряне към страните извън Източния блок. Създава се общо пространство на свобода, сигурност и правосъдие. Събитие, което промени света.

На 10 ноември 1989 г., по време на пленум, Централният комитет на Българската комунистическа партия освобождава Тодор Живков от най-високата длъжност „генерален секретар” на партията и фактически най-високата длъжност в държавата, която той ръководи в продължение на 35 години. Тази дата се възприема като начало на прехода на България към демокрация и пазарна икономика, въпреки че еднопартийната система на БКП е премахната едва на следващата година, а първите реални икономически реформи са предприети 15 месеца след пленума. Падането на комунистическия режим на 10 ноември 1989 г. изправи България пред широк кръг от нови възможности – добри и лоши. Коя от тях ще се сбъдне, зависеше от сложна смесица на обективни дадености, исторически случайности и най-сетне от изборите на самите българи. Официално е утвърдена една обща цел – демократични промени, включващи изграждане на България като модерна държава с гражданско общество, основано на принципите на равни възможности за развитие, социална справедливост, сигурност и благополучие. Възстановяват се партии, закрити след 1944 г. и се учредяват нови. В този първи период на прехода най-голямо влияние има Съюзът на демократичните сили, негов основен политически противник става Българска социалистическа партия, която е приемник на БКП. Учредява се и Движението за права и свободи с лидер Ахмед Доган. Приета е многопартийна система и започва преход към пазарна икономика. Това означава коренна промяна в бита на милиони хора, смяна на политическия строй и икономическата система, друг и много различен начин да се живее в света. 

Националната кръгла маса в България е проведена от 03.01.1990 г. до 14.05.1990 г., по подобие на други страни от бившия Източен блок при падането на комунистическите режими. На тези консултации управляващи и опозиция се договарят как да бъде осъществен преходът към демокрация и пазарна икономика. Основните резултати са споразуменията за: премахването на член 1 от старата конституция, който утвърждава ръководната роля на БКП; разпускане на политическата полиция на бившата Държавна сигурност; деполитизиране на армията, полицията, съда, прокуратурата и дипломацията; разпускане на организациите на БКП по месторабота; учредяване на президентска институция; свикване на Велико народно събрание, което да изработи нова конституция. Подписва се декларация за мирно развитие на прехода и тогава Александър Йорданов произнася фразата: „Днес е добър ден за българската демокрация”. Кръглата маса обаче се съсредоточава върху политическата рамка на промените и почти не дискутира икономическите реформи и смяната на собствеността.

Законът е приет през 1991 г. С него се обявява политическа и гражданска реабилитация на лицата, които са били незаконно репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. – това са хората, които са въдворявани в трудововъзпитателни общежития, лагери и други подобни места, както и принудително трудово мобилизирани, интернирани, изселвани и заселвани по административен ред или са били нелегални, или са били репресирани във връзка с насилствената промяна на имената, незаконно задържани в поделенията на МВР и други казуси. Определя се ред и размер на изплащане на обезщетения на тях или наследниците им.

Стефан Савов /1924-2000/ е български юрист и политик. Завършва Първа софийска мъжка гимназия и право в Софийския университет. През декември 1944 г. заедно със семейството на майка си е интерниран в село Босна, а след това във Враца, по-късно лежи в лагерите Богданов дол и Белене. До 1989 г. е работник в строителството, а по-късно – преводач от испански език на Карпентиер и Неруда. След 1989 г. се включва в политиката и става председател на възстановената Демократическа партия и един от лидерите на Съюза на демократичните сили. Избран е за народен представител. През 1991 г. инициира гладната стачка на депутати от СДС срещу приемането на новата конституция. По-късно е избран за председател на Народното събрание. В неговия мандат България е приета за член на Съвета на Европа. През 1997 г. внася в НС законопроект за Закон за лустрацията.

Д-р Петър Дертлиев /1916-2000/ по образование е лекар. Завършва медицина през 1941 година. Кариерата му е белязана от политическото преследване, упражнено спрямо него. По собствените му думи е „социалдемократ от юноша“. Огромно влияние за формирането на политическите му възгледи изиграват срещите му със социалдемократическите лидери Кръстю Пастухов и Атанас Москов. Петър Дертлиев е участвал в стачки и е заемал открити социални позиции по трибуни, арестуван е неколкократно. След 09.09.1944 г. става член на комитет на Отечествения фронт в Софийския университет и в Медицинския факултет. Но през 1946 г. за опозиционна дейност срещу налагащия се комунистически режим е изпратен в лагер „Росица“. Същата година бива избран за народен представител във Великото народно събрание. През 1948 г. депутатският му имунитет е отнет, а Дертлиев бива осъден на десет години затвор „за контрареволюционна дейност“. След политическите промени от 1989 г., заедно с Атанас Москов стават инициатори за възстановяването на Българската социалдемократическа партия (БСДП). През 1990 г. д-р Дертлиев е кандидат за президент, но БСП не приема кандидатурата с мотива, че е краен антикомунист. Дертлиев подписва новата конституция и не се съгласява с позицията на 39-те народни представители, напуснали парламента. Оттегля се от активна политическа дейност през 1998 г., като остава почетен председател на БСДП.

Д-р Жельо Желев /1935-2015/ е български учен, доктор на философските науки, дисидент и политик, президент на България между 1990-1997 г. Заради дисертацията си е изключен от БКП още през 1965 г. и е изселен от София. Пише книгата „Тоталитарната власт” в с. Грозден, но тя излиза 15 години по-късно под името „Фашизмът”. Иззета е от обществените библиотеки заради твърде видимите в нея прилики между фашистката диктатура и социалистическата държавна система. През 1988 г. д-р Желев инициира създаването на Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, който става един от основните вътрешни опоненти на режима и излиза с декларация против т.нар. Възродителен процес. Д-р Желев участва в „Закуската на Митеран” във Френското посолство. Арестуван за кратко на 05.05.1989 г. След 10.11.1989 г. става съосновател и първи председател на СДС, после е депутат във ВНС. Става първият демкратично избран президент на България. Има принос в признаването на Македония за независима държава. Основава фондация за събиране на документалното наследство на България. Почетен доктор на 9 университета, носител е на награда от Международна акдемия „Медичи” и медал „За заслуги към Европа”.

Институт Отворено общество – София е неправителствена организация, създадена през 1990 г.

За своя мисия определя демократизирането на България, укрепването на институциите от гражданския сектор, разширяването и гарантирането на гражданските свободи, спазването на основните човешки права, разгръщането на публични дебати по ключови за страната теми и интеграцията на България в ЕС. С постановление на МС от юли 1990 г., фондация „Отворено общество (България)“ и даренията за нея са освободени от мита, данъци и такси. Организацията е част от фондация „Отворено общество“, основана от Джордж Сорос. Дейността й постепенно започва да губи популярност по различни причини, изграждат се противоречиви обществени нагласи към нея.